Времето преди 1989 г. често предизвиква полюсни емоции – за едни беше време на сигурност, за други – на ограничения и абсурди. Истината е, че животът в социалистическа България беше пълен с парадокси, които днес звучат почти като измислени. Ето някои от най-фрапиращите реалности от онзи период, които мнозина млади дори не могат да си представят.
Свободата съществуваше само на хартия. Въпреки лозунгите, които величаеха „народната власт“, истината беше, че всеки разговор можеше да бъде подслушван. Стените „имаха уши“, а доносничеството беше неофициална професия. Достатъчно беше да разкажеш виц за партията, за да се окажеш извикан за обяснение.
Слушането на чуждестранни радиостанции като „Свободна Европа“ или „Гласът на Америка“ се считаше за престъпление. Ако съсед чуеше, че си ги включил, можеше да те докладва, а това водеше до сериозни последствия. Съществуваха заглушители на сигнала, които пречеха на хората да чуват какво се случва по света.
Пътуването извън страната беше лукс, достъпен за избрани. Нужна беше специална виза, разрешение от службите, покана от чужбина и „чисто минало“. А ако някой заминеше и не се върнеше, биваше обявен за невъзвращенец. Семейството му понасяше последствията – следене, тормоз, невъзможност да пътува или да учи в престижен университет.
Почивките изглеждаха като подарък – 14 дни на море за 22 лева. Но това означаваше да спиш в панелни бази с още няколко семейства, да ядеш в столова и да делиш плажа с колегите си. Почивките се даваха чрез предприятията, а редът за одобрение минаваше през профсъюза.
Привилегированите в обществото имаха различна реалност. Активните борци против фашизма и капитализма се ползваха със сериозни отстъпки – от допълнителни точки при прием в университет до 50 процента намаление на транспорта и безплатен достъп до лечебни бани. Децата им автоматично получаваха предимство, независимо от реалните си резултати.
Киното беше достъпно и масово, но не и свободно. Преди всеки филм задължително се прожектираше 15-минутен кинопреглед, в който се обясняваше как реколтата върви чудесно, как индустрията расте и как българо-съветската дружба е „вечна“. Реалността извън салоните често беше коренно различна.
Телевизорите бяха рядкост до 70-те години. Хората се събираха по съседски, за да гледат вечерната програма. Тя включваше новини, съветски филми и партийни събития. Програмата приключваше около 22:30 ч. с химна и портрет на партийния лидер.
Времето на задължителната казарма остави трайна следа у мъжете. За две години те бяха изолирани от семействата си и подложени на стриктна дисциплина. Употребата на сила беше част от обучението, а неписаните правила на „старите“ често бяха по-важни от официалните заповеди. За мнозина обаче това беше мястото, където се раждаха приятелства за цял живот.
Културният живот съществуваше, но с тежки рамки. Поп и рок музиката беше внимателно подбирана. „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ и западни банди често бяха забранявани. Носенето на дънки, слушането на западна музика или боядисаната коса можеше да доведе до обвинение в „упадъчно влияние“. Младежите, които искаха да бъдат различни, се наричаха „неформали“ и бяха следени.
Наука и техника се развиваха, но в рамките на идеологията. България беше лидер в компютърното производство за Източния блок, създавайки електроника, използвана дори в съветските космически програми. Но в същото време училищата нямаха базисен достъп до компютри, а кадрите бяха недооценени и често изпращани в индустрията по разпределение, без значение от предпочитанията им.
Съпротивата срещу системата не липсваше. Групи като „горяните“ се противопоставяха на режима, въпреки че за тях почти не се говореше. Хора, заподозрени в опозиционна дейност, често изчезваха или бяха изпращани в трудови лагери, за които обществото научи едва след падането на режима.
Възродителният процес остава едно от най-тъмните петна в историята – насилствената смяна на имената и забраната за културна и религиозна идентичност засегнаха стотици хиляди български граждани. Тези събития се премълчаваха дълго време, но последствията от тях остават и днес.
Икономиката изглеждаше стабилна на повърхността, но магазините често бяха празни. Опашките за хляб, месо или тоалетна хартия бяха част от ежедневието. Домакините чакаха с часове за няколко литра олио или чифт банани по Нова година.
Към края на 80-те се усещаше умора от системата. Младите търсеха различни пътища, а напрежението между личните желания и обществените изисквания ставаше все по-осезаемо. Падането на режима през 1989 г. беше както изненада, така и облекчение за мнозина. Последваха години на преход, промени и преоценки.
Днес, когато чуваме „едно време всичко беше по-добре“, е важно да си припомним цялата картина – не само евтините почивки, но и липсата на свобода; не само реда, но и страха. Миналото трябва да се помни не с носталгия, а с разбиране. Само така можем да изградим общество, което стъпва върху паметта, а не върху илюзията.