Светът се надигна в гняв, когато Джордж Флойд загина при полицейско задържане. Милони хора протестираха, улици горяха, политици се състезаваха кой ще говори по-силно за „равенство“. Думите Black Lives Matter се превърнаха в глобална мантра.
И днес? Една 23-годишна украинка – Ирина Заруцка – е заклана посред бял ден в метрото на Шарлът. Нападателят ѝ, Декарлос Браун-младши, крещи: „Хванах бялото момиче“. Ножът му потъва три пъти в тялото ѝ, докато тя плаче и се дави в собствената си кръв. Във вагона има пътници. Никой не помага.
Къде са протестите? Къде са гневните тълпи с плакати? Къде са хаштаговете, които да обявят на света, че и нейният живот има значение?
Няма ги. И това е най-жестокото. Защото обществото, което претендира за справедливост, всъщност е дълбоко лицемерно. За едни жертви се крещи. За други – се мълчи.
Медии, активисти и самопровъзгласили се „борци за равенство“ избират удобно кога да бъдат възмутени. Ако престъплението пасва на политическия наратив – то е „символ“. Ако не – потъва в тишина. Това не е равенство, това е селективна съпричастност.
Да, Ирина беше единствената бяла в онзи вагон. Да, убиецът ѝ изрече расова реплика. И да, никой не направи нищо. Но вместо дебат за расизма в този случай – получаваме мълчание.
Това мълчание е срам. То е доказателство, че в обществото няма истинска справедливост, а само удобни лозунги.
Истината е една: животът няма цвят. И когато светът отказва да защити едно убито момиче само защото не пасва на удобната картина, тогава „борбата за равенство“ се превръща в фарс.
Ирина Заруцка вече няма глас. Но въпросът, който смъртта ѝ остави, остава да тежи върху всички нас: Наистина ли всички животи имат значение?